Христо Ботев, един от най-ярките представители на българската литература, е известен със своите вдъхновяващи и страстни стихове.
Неговите произведения, пропити с революционен дух и дълбока емоционалност, остават вечни в сърцата на българите.
Интересен факт за творческия процес на Ботев е, че в продължение на три години той носел със себе си текста на стихотворението за обесването на Васил Левски, за да го редактира непрестанно,( впоследствие това стихотворение се публикува в няколко варианта.)
Това е изключение за него, тъй като той обикновено писал стихотворенията и статиите си на един дъх, без дълги и обстойни преработки.
Тази необичайна практика разкрива дълбокото му отношение към словото и стремежа му към съвършенство.
( “Обесването на Васил Левски“ е лирическо произведение (елегия) на Христо Ботев. Макар че е художествена фикция, то има за повод реално събитие.
В България се е наложил вариантът на Захарий Стоянов.)
Вечните стихове на Христо Ботев са не само литературно наследство, но и отражение на неговата душа, борба и мечти, които продължават да вдъхновяват и днес.
В тази статия ще представим Пет от най емблематичните му стихотворения, цитирани и до ден днешен от съвременниците ни.
(Тези произведения са oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 100 години след смъртта на автора или по-малко.)
( Това е една от първите творби на Ботев и първото обнародвано негово стихотворение. Публикувано е за първи път във вестника на П. Р. Славейков „Гайда“ през 1867 г.)
Ти ли си, мале, тъй жално пела,
ти ли си мене три годин клела,
та скитник ходя злочестен ази
и срещам това, що душа мрази?
Бащино ли съм пропил имане,
тебе ли покрих с дълбоки рани,
та мойта младост, мале, зелена
съхне и вехне люто язвена?!
Весел ме гледат мили другари,
че с тях наедно и аз се смея,
но те не знаят, че аз веч тлея,
че мойта младост слана попари!
Отде да знаят? Приятел нямам
да му разкрия що в душа тая;
кого аз любя и в какво вярвам –
мечти и мисли – от що страдая.
Освен теб, мале, никого нямам,
ти си за мене любов и вяра;
но тука вече не се надявам
тебе да любя: сърце догаря!
Много аз, мале, много мечтаях
щастие, слава да видим двама,
сила усещах – що не желаях?
Но за вси желби приготви яма!
Една сал клета, една остана:
в прегръдки твои мили да падна,
та туй сърце младо, таз душа страдна
да се оплачат тебе горкана…
Баща и сестра и братя мили
аз да прегърна искам без злоба,
пък тогаз нека измръзнат жили,
пък тогаз нека изгния в гроба!
(1867 г.)
( E стихотворение – елегия от Христо Ботев, написано в първите месеци от живота му в Румъния. Издадено е в три редакции:
Тежко, брате, се живее
между глупци неразбрани;
душата ми в огън тлее,
сърцето ми в люти рани.
Отечество мило любя,
неговият завет пазя;
но себе си, брате, губя,
тия глупци като мразя.
Мечти мрачни, мисли бурни
са разпалили душа млада;
ах, ръка си кой ще турне
на туй сърце, дето страда?
Никой, никой! То не знае
нито радост, ни свобода;
а безумно как играе
в отзив на плач из народа!
Често, брате, скришом плача
над народен гроб печален;
но, кажи ми, що да тача
в тоя мъртъв свят коварен?
Нищо, нищо! Отзив няма
на глас искрен, благороден,
пък и твойта й душа няма
на глас божий – плач народен!
(1868 г.)
( Ботев пише стихотворението през бунтовната 1868 година в Браила, когато участва много активно в подготовката на четата на Желю войвода и е избран за неин секретар. След като четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа преминава през р. Дунав в България, под натиск на Турция румънското правителство арестува Жельо войвода и други революционери и така преминаването на следващи чети е осуетено.)
Не плачи, майко, не тъжи,
че станах азе хайдутин,
хайдутин, майко, бунтовник,
та тебе клета оставих
за първо чедо да жалиш!
Но кълни, майко, проклинай
таз турска черна прокуда,
дето нас млади пропъди
по тази тежка чужбина –
да ходим да се скитаме
немили, клети, недраги!
Аз зная, майко, мил съм ти,
че може млад да загина,
ах, утре като премина
през тиха бяла Дунава!
Но кажи какво да правя,
кат си ме, майко, родила
със сърце мъжко, юнашко,
та сърце, майко, не трае
да гледа турчин, че бесней
над бащино ми огнище:
там, дето аз съм пораснал
и първо мляко засукал,
там, дето либе хубаво
черни си очи вдигнеше
и с онази тиха усмивка
в скръбно ги сърце впиеше,
там дето баща и братя
черни чернеят за мене!…
Ах, мале – майко юнашка!
Прости ме и веч прощавай!
Аз вече пушка нарамих
и на глас тичам народен
срещу врагът си безверни.
Там аз за мило, за драго,
за теб, за баща, за братя,
за него ще се заловя,
пък… каквото сабя покаже
и честта, майко, юнашка!
А ти, ‘га чуеш, майнольо,
че куршум пропей над село
и момци вече наскачат,
ти излез, майко – питай ги,
де ти е чедо остало?
Ако ти кажат, че азе
паднал съм с куршум пронизан,
и тогаз, майко, не плачи,
нито пък слушай хората,
дето ще кажат за мене
„Нехранимайка излезе“, –
но иди, майко, у дома
и с сърце сичко разкажи
на мойте братя невръстни,
да помнят и те да знаят,
че и те брат са имали,
но брат им падна, загина,
затуй, че клетник не трая
пред турци глава да скланя,
сюрмашко тегло да гледа!
Кажи им, майко, да помнят,
да помнят, мене да търсят:
бяло ми месо по скали,
по скали и по орляци,
черни ми кърви в земята,
земята, майко, черната!
Дано ми найдат пушката,
пушката, майко, сабята,
и дето срещнат душманин
със куршум да го поздравят,
а пък със сабя помилват…
Ако ли, майко, не можеш
от милост и туй да сториш,
то ‘га се сберат момите
пред назе, майко, на хоро
и дойдат мойте връстници
и скръбно либе с другарки,
ти излез, майко, послушай
със мойте братя невръстни
моята песен юнашка –
защо и как съм загинал
и какви думи издумал
пред смъртта си и пред дружина…
Тъжно щеш, майко, да гледаш
ти на туй хоро весело,
и като срещнеш погледът
на мойто либе хубаво,
дълбоко ще ми въздъхнат
две сърца мили за мене –
нейното, майко, и твойто!
И две щат сълзи да капнат
на стари гърди и млади…
Но туй щат братя да видят
и кога, майко, пораснат,
като брата си ще станат –
силно да любят и мразят…
Ако ли, мале, майноле,
жив и здрав стигна до село,
жив и здрав с байряк във ръка,
под байряк лични юнаци,
напети в дрехи войнишки,
с левове златни на чело,
с иглянки пушки на рамо
и с саби-змии на кръстът,
о, тогаз, майко юнашка!
О, либе мило, хубаво!
Берете цветя в градина,
късайте бръшлян и здравец,
плетете венци и китки
да кичим глави и пушки!
И тогаз с венец и китка
ти, майко, ела при мене,
ела ме, майко прегърни
и в красно чело целуни –
красно, с две думи заветни:
свобода и смърт юнашка!
А аз ще либе прегърна
с кървава ръка през рамо,
да чуй то сърце юнашко,
как тупа сърце, играе;
плачът му да спра с целувка,
сълзи му с уста да глътна…
Пък тогаз… майко, прощавай!
Ти, либе, не ме забравяй!
Дружина тръгва, отива,
пътят е страшен, но славен:
аз може млад да загина…
Но… стига ми тая награда –
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода…
(1871 г.)
(Творбата е написана по повод сражението на връх Бузлуджа на 18 юли 1868 година, при което Хаджи Димитър е смъртоносно ранен и почива от раните си двадесетина дни по-късно в подножието на връх Кадрафил, в Сърнена Средна гора, където според някои предположения е и погребан. Народната памет поддържа мита за това, че войводата остава жив след кървавото сражение, но историческите източници свидетелстват, че е изгубил живота си при последната битка на четата.)
Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви, лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.
На една страна захвърлил пушка,
на друга сабля на две строшена;
очи темнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!
Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по-силно тече!
Жътва е сега… Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак… Но млъкни, сърце!
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят…
Денем му сянка пази орлица
и вълк му кротко раната ближе;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!
Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен!
И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, –
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат та седнат.
Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
третя го в уста целуне бърже –
и той я гледа, – мила, зесмена!
„Кажи ми, сестро, де – Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, –
аз искам, сестро, тук да загина!“
И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, –
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата…
Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, –
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли – пече!
(1873 г.)
(„Обесването на Васил Левски“ е последното творение на Ботев. Създадено е вероятно към края на 1875 г., защото не е включена в „Песни и стихотворения“. Напечатано е в „Календар за 1876 година“ под образа на Васил Левски)
(Вариант на Захарий Стоянов)
О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш ?
Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.
Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.
Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.
Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.
Дякон Васил Левски
(авторски вариант)
О, Майко моя, родино света!
Защо тъй горко, тъй скръбно плачеш?
Гарване и ти, птицо проклета,
Над чий гроб там тъй грозно грачеш?
О, зная, зная, ти плачеш, майко
Затуй, че ти си черна робиня;
Затуй, че твоят свещен глас, майко,
Е глас без помощ, глас във пустиня!
Плачи! Там близо до град София
Вида аз стърчи черно бесило.
И твоят един син, Българио,
Виси на него… Със страшна сила
Зимата пее свойта зла песен.
Вихрове гонят тръни в полето
И студ, и мраз – плач безнадежден
Навяват на теб скръб на сърдцето.
Гарванът грачи грозно, зловещо,
Псета и вълци вият в мъглата;
Старци се богу молят горещо,
Жените плачат, пищат децата!
Умря той вече! Юнашка сила
Твойте тиране скриха в земята!
О, майко моя, родино мила,
Плачи за него, кълни съдбата!
Заключение
Вечните стихове на Христо Ботев продължават да вдъхновяват и вълнуват поколенията със своята сила и искреност.
Те са живо свидетелство за неговия непоколебим дух и дълбока любов към родината.
Чрез своите думи, Ботев успява да предаде не само личните си чувства, но и стремежите и болките на своя народ.
Неговото творчество остава неугасващ символ на борбата за свобода и справедливост.
Заветът на Христо Ботев ще продължава да живее в сърцата на всички, които ценят словото и духа на българската нация.
….
Ако се интересуваш от “ Делото на Ботев – Между Легендата и Реалността” , може да прочетеш за това в едноименната статия ( в 4 – ри части):
За нея може да прочетете в Първата част на тази статия, тук: https://booklifestore.com/the-case-of-botev-between-legend-and-reality-1/
За нея може да прочетете във Втората част на тази статия, тук:
https://booklifestore.com/the-case-of-botev-between-legend-and-reality-2/
За нея може да прочетете в Третата част част на тази статия, тук: https://booklifestore.com/the-case-of-botev-between-legend-and-reality-3/
За нея може да прочетете в Четвъртата част на тази статия, тук:
https://booklifestore.com/the-case-of-botev-between-legend-and-reality-4
