В далечното минало, в едно малко село, живеел скромен разказвач на истории, наречен Гаврил.
Гаврил беше известен сред селяните си с уменията си да вмъква вълшебни думи в речта си и да създава притчи, които вълнуваха сърцата на всеки, който ги чуваше.
Един ден, когато слънцето светеше над селото, на Гаврил му дойде един необичаен гост – Старица с тъжни очи.
Тя дойде тихо и скромно, с притеснен поглед и тъжно сърце. Гаврил я покани в своята хижа и я попита за причината на нейното появяване.
Старицата разказа за грешката, която бе направила на младини и за тежкото бреме на вината, което носеше в сърцето си.
Тя сподели, че бе причинила вреда на човек, когото обичала, и цял живот търсела прошение и спасение от този тежък товар.
Гаврил внимателно слушаше думите на старицата и мъдро започна разговора си с нея:
„Прошката е началото на покаянието. Тя е пътят, който води към пречистване и изкупление.
Не се страхувай да откриеш в себе си силата да се промениш и да направиш нещо добро, за да поправиш грешката си.“
След тези думи, Гаврил започна да разказва притча за прошката и покаянието.
На светлината на запаленото огнище Гаврил разказваше на старицата историята на Николай, който се беше изгубил в мрака на своите грешки, но бе намерил светлина в сърцето си, след като се срещнал с Прошката и се обърнал към Покаянието.
Ето я и самата притча:
Живял едно време един човек на име Николай.
Той бил добър човек, но понякога се препъвал от своите грешки и се изгубвал в мрака на съмненията си.
Николай търсел смисъл и вдъхновение, но го намирал трудно в душата си, изгубена в безкрайните дебри на греха.
Един ден, докато се скитал из пустинята на съмненията си, Николай срещнал Прошката.
Тя сияела с тиха светлина и нежност в очите си.
„Какво правиш тук, Николай?“- попитала го Прошката, с добра усмивка на лицето.
Николай се обърнал към нея с тежко сърце и разказал за своите грешки и съмнения, които го обсебвали.
„Загубих се в мрака на греха си“ – проговорил той със сълзи в очите.- „Не знам как да се избавя от това бреме, което нося.“
Прошката го погледнала с нежност и мъдрост и казала:
„Всеки може да сбърка, Николай, но важното е да се обръщаме към светлината на покаянието и прощаването.
Иди до онези хора и им поискай прошка. Покай се за делата си и ако си искрен , те ще ти я дадат.
Обърни се към небето с молитва и благодари за всички онези чудеса, които са се случвали в живота ти.
Не забравяй Николай, че вътрешният мир и пречистената душа са най-ценните съкровища, които може да имаш.“
Тези думи проникнали в сърцето на Николай като пречистен пламък. Той осъзнал, че е настъпило времето да се промени, да се отърве от бремето на греха си и да следва светлината на пречистената душа.
С помощта на Прошката, той открил силата да направи първата стъпка към изкуплението и вътрешния си мир.
Спазил съветите на Прошката и от този ден нататък, Николай се посветил на пътя на покаянието и пречистването.
Този мъж открил, че вътрешният мир и пречистената душа са най-ценните съкровища, които може да има.
Разбрал е още, че най-големите съкровища не се крият във физическите богатства, а във вътрешното спокойствие и мъдрост на душата.
И така, притчата на Гаврил завършва с учението, че никога не е късно да се намери светлината в сърцето си, ако сме готови за прошка и пречистване на душата ни.
Продължение…
След като прочете притчата си, Гаврил даде на старицата своята благословия и, заедно с думите: „Нека тази притча бъде светлината в твоят път, жено. Нека тя ти напомня, че винаги има надежда за промяна и изкупление, ако сърцето е отворено за покаяние и прощаване.“
Старицата, с благодарност в очите си се поклони и напусна хижата на Гаврил.
Вървеше гордо изправена, с надежда и с увереност в сърцето си, че пътят на покаянието, прошката и и пречистването е най-правилният път към мир и спокойствие.
А Гаврил продължи да разказва своите притчи, на всеки, който приседне на прага му, разсейвайки мъглите на съмненията и насърчаващи сърцата на тези, които се нуждаят от вдъхновение и надежда.
