Индианска приказка за Пролетта

В древни времена, на един старец, от индианско племе, се случила изключителна среща. Седнал той в своята колиба, в близост до замръзнал ручей, като усещал, че зимата най-сетне отстъпва и пролетта се приближава. 

Огънят в огнището му горял слабо, а веждите му, вече побелели от годините, потръпвали пред наближаващото топло време.

Един ден, когато огънят почти изгаснал, в колибата влязъл красив младеж.

Бузите му били червени, очите му искрящи, а усмивката му разчупвала мълчението на стареца. 

Той влязъл с лекота и бодрост, носейки със себе си букет от прекрасни цветя, чиито аромат напълнил въздуха.

„О, синко,“ -казал старецът, – „Радвам се да те видя. Ела да споделиш с мен приключенията си и разкази за далечните земи, които си посетил. Аз ще ти разкажа за моите прекрасни дела и за това, което върша най-добре. Ще се забавляваме, като споделяме истории.„

След тези думи, старецът извадил от торбата си лула и я напълнил с тютюн. Подал я на госта си и те двамата си дръпнали, преди да започнат да споделят историите си.

„Аз съм Пеобан, Духът на зимата. – казал старецът – Когато въздъхна, ручеите замръзват. Водата става здрава и твърда като прозрачен камък.“

„А аз съм Сигуън, Духът на пролетта,“ отговорил младежът. „Когато аз въздъхна, полето се покрива с цветя и природата се събужда от зимния си сън.“

Старецът продължил да разказва за силата на зимата, докато младежът споделял за прекрасните чудеса на пролетта.

Докато те разговаряли, чудна промяна започнала да се разгръща около тях. 

Слънцето започнало да изгрява, топлината обгърнала колибата, а зимата бавно се отдръпвала. 

Сигуън – Духът на пролетта, се изправил с радост, а Пеобан – Духът на зимата, се умълчал и се стопил в течащата вода.

Така изчезнал Духът на зимата и там,  където се стопил, индианските деца забелязали първите пролетни цветя и усетили аромата им.

Птиците запели песните си за началото на пролетта.